|
ВОЕННА ИСТОРИЯ НА СЕВЕРЕН КИТАЙ
Северен Китай - това е зона на контакти и обмен
на културни традиции между населението занимаващо се със земеделие
и населяващо долината на река Хуан Хъ и номадските племена от Великата
Степ. В течение на няколко хиляди години, благодарение на множеството
войни, бойното майсторство на хората от тези земи постоянно се усъвършенствало.
Големите войни водели до преселения на големи маси от хора, в резултат
на което бойните изкуства от едни местности се разпространявали
в отдалечени райони. Въпреки това, поради ниското ниво на комуникативни
връзки, бойните изкуства били относително локализирани.
Шоу Буо на гребен от времето на династия Цин
Шоу Буо от времето на династия Хан Цзюе Ди от времето на династия Хан
Бой на китаец с хун (Реконструкция)
Оръжия от времето на династийте Вей и Цзин
Цзюе Ди от периода на на Северните и Южни династии.
Сян Пу от периода на на Северните и Южни династии.
В хода на сложните военно-политически противоборства, будизма се разпространил в качеството си на религия, противостояща на непопулярната власт. В резултат на това, през династия Суй започнал строежа на будистки манастири, в частност - в планината Сун Шан, в област Дън Фън, провинция Хъ Нан, бил построен манастира Шао Лин. По време на гражданската война в началото на династия Тан, монасите от Шао Лин се оказали на нужното място в нужното време, спасявайки от беда императорския син Ли Шъ Мин, който скоро след това заел престола. В резултат на това, манастира получил правото на монашенско войнство, което му позволило успешно да противостои на безчислените набези на бандитски шайки и дало началото на развитието на бойните изкуства зад манастирските стени.
Цзюе Ди от времето на династия Тан
За снижението на боеспособността на армията способствало и презрителното отношение на гражданите към военните. Принципа "укрепване на ствола и отслабване на клоните" довел до апогея на традиционното за Китай възвеличаване на гражданското начало пред военното. В такива условия, бойните изкуства се превърнали в средство за
развлечение и оздравителни гимнастики. В "История на династия
Сун" в раздела "Бележки за военното дело" се споменава:
"Макар че Шоу Буо няма реално приложение, но пък е полезно
за здравето". В столичната Канцелария по отбрана на страната
бил построен "Лей Тай" - платформа за двубои, където се
събирали бойци от всички краища на империята. Преди началото на
боевете било огласявано, че могат да се правят залози, а победителя
получавал ценни призове. Същевременно в края на Х век на северозапад възникнало тангутската държава Велика Ся (982 -1227) или Западна Ся (Си Ся). Нейния главатар Юен Хао в 1038 г. възприел титлата император. Ударната сила на тангутите била конницата. Те успели да завладеят провинция Ган Су и северната част на Шън Си. Изнурителните китайско-тангутски войни се водели през целия XI век. Нахлуването на тангутите превърнало в пустиня някогашните плодородни земи. Освен това активната външна политика на тагутите пречела на търговията по Великия Копринен Път.
Разбирайки слабостта на сунския двор, след разгрома на киданите, чжурчжените се втурнали на юг. През пролетта на 1126 г. тяхната конница стигнала до бреговете на Хуан Хъ и станала реална заплаха за Кай Фън. През 1127 г. чжурчжените стъпили на южния бряг на Ян Цзъ. Под този напор сунския управител бил принуден да избяга от Кай Фън заедно със своите придворни. През 1127 г. императорската власт била възстановена в Хан Чжоу. За това в традиционната историография Сунската династия се дели на два периода - северен (960-1127) и южен (1127-1279). Падането на северосунската столица, загубата на изконно китайски земи и накрая принудителното бягство на Сина на Небето от "северните варвари" се възприело от всички слоеве на киайския етнос като национално унижение. В резултат на това възникнали противоречия между патриотично настроената китайска военна аристокрация, решително настроена за безкомпромисна борба с чжурчжените, и реалните възможности на империята. Сина на Небето все повече се притеснявал за възможността от военен сепаратизъм в страната. Военачалниците, в това число и знаменития Юе Фей, комуто било наредено да прекрати военните действия, започнали според мнението на придворните да проявяват безмерно своеволие и лесно да се изпусне контрола над тях. Юе Фей бил вкаран в затвора и тайно убит, а между китайците и чжурчжените бил сключен мирен договор. Сунския император се признал за васал на цзинския управител и бил задължен да плаща ежегодни данъци. Границата между империите била установена по реката Хуан Шуй, в междуречието на Хуан Хъ и Ян Цзъ. Така по земите на северен Китай "пробягала" вълна, смесваща етноси и култури. Но предстояла още по-голяма такава.
Сред главатарите на родовете особено се отличавал с храбростта си Йесугей-багатур, от рода Борджигин. Негов наследник и продължител на делото му станал неговия син Темуджин. С войнствен характер като баща си, той постепенно завладял земите на запад до Алтай и на изток до река Хъй Лун Цзян, обединявайки почти цялата територия на съвременна Монголия. В 1203 г. той се наложил над своите политически съперници, а през 1206 г. на курултай - съвета на нойоните, Темуджин бил провъзгласен за всемонголски повелител под името Чингиз-хан. Чингиз-хан Ярко изразения войнствен начин на живот на монголите породил нукерите - въоръжени дружини в служба на нойоните. От тези родови дружини се създавали въоражените сили на монголите, скрепени с роднинска кръвна връзка и оглавявани от изпитани в дълги и изнурителни походи ръководители. През 1209 г. монголите нахлули в Западна Ся. Тангутите били принудени не само да се признаят за васали на Чингиз-хан, но и да се включат на страната на монголите против чжурчженската империя Цзин. В тези условия южносунското правителство, опинвайки се да се възползва от ситуацията, престанало да плаща дан на чжурчжените и сключило с Чингиз-хан договор за съвместни действия. През 1210 г. тръгнали на поход срущу Цзин и нахлули в провинция Шан Си. През 1215 г. след продължителна обсада Чингиз-хан завладял Пекин. Неговите пълководци повели войските си към Шан Дун. През 1218 г. монголите започват нашествие на Запад и звладели земите на Западно Ляо. Същевременно през 1217 г. Чингиз-хан отново нападнал Западна Ся. През 1225 г. монголите започнали решаващо настъпление срещу тангутите, устройвайки им кървав погром. Завоюваната от монголите Западна Ся престава да съществува през 1227 г., тангутите били изклани почти поголовно. Връщайки се от този поход, Чингиз-хан умира. Монголската държава временно оглавил неговия по-малък син Тулуй. През 1229 г. на курултай бил провъзгласен за велик хан третия син на Чингиз-хан - Угадай. Столица на империята била Каракорум - на югозапад от съвременния Улан Батор.Новата държава получила названието Юен. След това монголската конница се отправила на юг от Великата китайска стена, завладявайки земите все още намиращи се под чжурчженска власт. Именно в това трудно време за империята Цзин, Угадай сключил античжурчженски военен съюз с южносунския император, давйки му земите на днешната провинция Хъ Нан. Войната в северен Китай продължила до 1234 г. и завършила с пълен разгром на чжурчжените. Страната била страшно опустошена. Едва завършили войната с чжурчжените, монголските ханове разтрогнали договора с южносунския император и започнали война с него. Войната продължила около столетие. В държавата Юен населението било разделено на 4 групи. Във висшата група попадали естествено монголите, които владеели практически целия административен апарати командването на войските. Втората категория били "Съ Му" - "цветнооките" - чужденци от покорените от монголите земи. Монголите активно смесвали населението в подвластните им територии, именно през монголския период в Китай взимали на служба хора от Средна Азия, Персия и даже европейци. Третата категория били китайците - северняци, а също и асимилираните кидани, чжурчжени, корейци и т.н. В най-ниската прослойка били китайците -южняци. Изконното население на Поднебесната било подлагано на всевъзможни ограничения. Било им забранено да ходят по улиците нощем, да устройват каквито и да било сборове, да изучават чужди езици, да изучават бойни изкуства. Разделянето на единния китайски етнос на северняци и южняци целяло да всее раздор помежду им и да укрепи властта на завоевателите. Във връзка със забраната за изучаване на бойни изкуства, в този период популарни били бойните изкуства разпространени сред монголите. Съгласно изказването на генерал Ци Цзи Гуан, живял през династия Мин, "Поднебесната била покорена от ездачи и стрелци с лъкове." Освен стрелбата с лък по време на езда, сред монголите била популярна и борбата. Хладното оръжие също се използвало при близък бой, но неговото владеене било на второ място, по отношение на стрелбата с лък. Сред китайското население бойните изкуства оцелявали по два начина. Първо - практикували ги нелегално. Особено силно тази практика била развита в тайните общества, например в многочислените разклонения на сектата "Бай Лиен Цзяо"- "Учението на Белия Лотос". Второ - именно през монголския период китайския театър претърпял бурно развитие и особено изкуството на сценичния бой. Но акцента на демонстративната и ефектната страна на бойните изкуства довел до появата на чисто демонстративни форми, където движения нямали никакъв боен смисъл.
Войни от времето на династия Мин
През 1363 г. главните сили на Лю Фу Тун били разбити от императорските войски, а самия той бил убит. Част от отрядите на "Червените Войски" преминала през Шан Си в Съ Чуан, друга част се присъединила към Чжу Юен Чжан, който се установил в Нан Цзин. Удържайки победа в центъра на страната, Чжу Юен Чжан отправил войските си на север и през 1368 г. завзел Пекин. Характерна черта на управлението на Чжу Юен Чжан било недоверието, което той изпитвал към чиновниците. Навсякъде му се привиждали заговорници, готови да свалят императора. Мащабите на репресиите по това време били безпрецедентни в китайската история - пострадали не по-малко от 40 000 души, сред които били бивши сподвижници на императора, с чиято помощ той дошъл на власт и от които той се боял най-много. По границите на империята били създадени парцели, които били раздадени на членове на императорския клан, най-напред на синовете. В резултата на това, след смъртта на основателя на империята, между наследниците се разразила гражданска война, завършила през 1402 г. Император станал Чжу Ди, останал в историята като един от силните и мъдри управители и в същото време - последния силен управител на династия Мин. Първата половина на XV век се характеризира с активна външна политика на Китай - активни настъпателни акции срещу номадите, нахлуването във Виетнам, китайския флот извършва дълги презокеански пътешествия. Но недоверието на императора към чиновниците довежда до нарастващото влияние на евнусите, проявили пълна некомпетентност в управлението на страната. В средата на XV век окопитилите се монголи начело с талантливия си предводител Есен нахлули в Северен Китай. Командването на китайската армия било връчено на императорския фаворит Ван Чжен, самия Син на Небето участвал в похода. Но в хода на сражението армията била разбита, самия Ван Чжен загинал, а императора пленен. Столицата оцеляла само благодарение на умелите действия на генерал Юй Цян, оглавил нейната отбрана. Вместо благодарности, върналия си престола след известно време император заповядал да се екзекутират военачалниците, спасили страната от разрушително нахлуване на номадите. Част от разгромените от Чжу Юен Чжан политически съперници, избягала на кораби в морето, установили се на крайбрежните острови и започнала да търси подкрепа при японските пирати. За това през 1371 г. бил издаден указ, забраняващ на частните търговци и разни подобни да излизат в морето. По-късно "морската забрана" се усилила. Въпреки това забраната постоянно се нарушавала и пиратските групировки укрепвали. В средата на XV век край бреговете на Китай действали 14 крупни пиратски формирования, оглавявани от китайци. Към средата на XVI век борбата с пиратите прерастнала в необявена война. Пиратите създавали свои бази на китайския бряг и близките острови,извършвали далечни походи дълбоко в крайбрежните провинции,обсаждали и завземали много градове. Правителствените войски търпели поражение след поражение. През 1555 г. корсарите дръзнали да нападнат дори Нан Цзин. Японците завладели редица градове, а пиратските кораби пренасяли все нови и нови подкрепления. Това вече не били толкова пирати, колкото професионални войни-самураи и пехотинци от японското селячество. Помещиците и чиновниците от приморските градове започнали да създават собствети отряди за самоотбрана. На тяхна основа военачалниците Ци Цзи Гуан, Юй Да Йоу и Лю Сян сформирали нови ударни части, които "измели" японските пирати от територпията на Китай. Юй Да Йоу и Ци Цзи Гуан призовали бойци от цялата империя. Съгласно легендата именно тогава доброволците мюсюлмани, дошли в провинция Шан Дун от далечния Северозапад започнал да се разпространява стила, известан като Ча Цюан. Но още по-важно за историята на У ШУ е това, че тези пълководци придавали важно значение на индивидуалното обучение на войниците и написали книги, в които изложили своите мисли за бойните изкуства и описали съществуващите по това време стилове. Династия Мин е време, в което започва активен обмен на информация в областта на бойните изкуства между Китай и Япония. По време на сраженията с японските пирати, китайците оценили достойнствата на японския меч. Китайския аналог на японския меч нарекли "Мяо Дао" - "меч във формата на кълн" и влязъл в някои стилове като основен вид оръжие. По това време е пребивавал в Япония и известния Чен Юен Бин, смятан за основател на Джу Джуцу. Именно по време на династия Мин влиза в употреба понятието "18 вида бойна техника". Израза "изкусен в 18 вида бойна техника" става синоним на майсторство в бойните изкуства. Под "18 вида бойна техника" се имало предвид владеенето на ръкопашния бой и умението да се борави с 17 вида оръжия (списъците с различните оръжия се различават малко в различните източници). Както и преди, били популярни сред народа различните единоборчески състезания. Сега те били провеждани на платформи. Платформата за двубоите била наричана "Лей Тай" и със същия термин обозначавали самите боеве. Най-често Лей Тай били провеждани без оръжие, но понякога използвали и оръжия (специално притъпени за случая). Примери за такива боеве могат да се открият в знаменития роман на Шъ Най Ан "Речни разливи" (макар че романа разказва за събития от времето на династия Сун, автора е живял през династия Мин, и по мнението на историците описанията на боевете всъщност описват бойната техника от времето на династия Мин, каквато явно е наблюдавал самия автор).
Но през 1639 г. възстанието избухнало с нова сила. На този етап решаваща роля в него изиграли Ли Цзъ Чън и Чжан Сиен Чжун. Установявайки се в Хъ Нан, а след това в Ху Бей и Ху Нан, Ли Цзъ Чън реформирал армията и създал собствена администрация. През 1644 г. в завзетия Сиан той се провъзгласил за император и нарекъл своята държва Да Шун. През април същата година неговите войски стъпили в Пекин. Минския император Съ Цзун се обесил. Същевременно укрепилия се в Съ Чуан - Чжан Сиен Чжун също бил обявен за император на държавата Дай Си Гуо със столица Чън Ду. Единсктвената голяма невъзстанническа групировка, съхранила способността си за съпротивление останала армията за отбрана на северните граници, под командването на У Сан Гуй.
Абахай умира през 1643 г. На трона сяда неговия 5 годишен син Фу Лин. Неговите роднини княз Доргон и Цзиргалан станали принцове-регенти. През 1644 г. надделявайки над съперника си, Доргон станал фактически глава на цинската империя. Комндващия "Източната Армия" У Сан Гуй се изправил пред труден избор: съвета на възстанничискте вождове му предложил да избегне кръвопролитията, признавайки новата власт и държавата Да Шун. Но У Сан Гуй предпочел да се обедини с манчжурите, надявайки се с тяхна помощ да освободи Пекин, да възкачи на престола малолетния китайски император, а самия той да стане негов всесилен регент. 27 май 1644 г. в хода на главното сражение, възстанническата армия била разгромена от обединените китайско-манчжурски войски. Но манчжурите надхитрили У Сан Гуй. Пекин станал столица на империята Цин, а У Сан Гуй бил принуден да признае властта на манчжурската династия. Доргон бил благосклонен към бившите мински чиновници и военачалници. Всички те били призовани да признаят новата власт с цел обща борба с възстанниците. Гарантирана била защитата на интересите на земеделците и търговците. Сега е модно да се пише за всеобщата съпротива на китайското население срещу манчжурското господство. Но всъщност населението на северен Китай - основната зона на Селската Война, поддържало новата власт, гарантираща спокойствие и порядък. Когато възстанническата армия, преследвана по петите от войските на У Сан Гуй и манчжурската конница през превала Гу Гуан отстъпила в провинция Шан Си, в Хъ Нан местните власти с помощта на помещичиските дружини, селското опълчение и минските войски, изпратени от юг, разгромили местните възстанници. Армията на Ли Цзъ Чън не получила подкрепа в Шан Си от страна на населението и понесла значителни загуби. Отслабналата селска армия напуснала южната част на Шан Си и през превала Тун Гуан пременала в съседната провинция Шън Си, превръщайки град Сиан в своя база. Тук възстанниците рязко увеличили численността си. Като цяло, завоюването на северен Китай от манчжурите минало с малко кръвопролития. Войската на пълководците китайци - У Сан Гуй, Шан Къ Си и други, били посрещнати доброжелателно от местното население. Помещичиските дружини, отрядите на селската самоотбрана всячески помагали на пълководците и на манчжурските "знаменни" войски в борбата с "разбойниците" и въвеждането на "порядък и спокойствие" в своите околии, окръзи и области. Така била завоювана южната часта на столичната провинция и голяма част от Шан Дун. Новата династия отменила три данъка от времето на династия Мин - "Ляодунския", "наказателния" и "данък за обучение на войските", с което си купила неутралитет от страна на селяните и помещиците. Въпреки това, в Шан Дун манчжурите за първи път се сблъскали с партизанско движение, обхванало после частично Хъ нан и Чжъ Ли. Възсанниците формирали свои отряди - "войска от гъстите гори". През март 1645 г. цинските войски приближили към стратегическия тесен планиниски проход и крепост Тун Гуан. Тук била проведена грандиозна битка, в която била разбита възстанническата армия. Оставяйки Сиан без бой и южната част на Шън Си, въстанниците се оттеглили на юг, цинските войски ги последвали. На север, за първи път след 20 годишни боеве настъпил мир. Но през 1648 г. в резултат на разкол в цинския лагер, двама китайски пълководци преминали на страната на империята Мин. Това послужило като сигнал за масово възстание против властта на завоевателите по цялата територия на страната. В провинция Шан Си възстанниците освободили повече от 50 околии. През 1649 г. на тяхна страна със своите войски преминал и пълководеца Цзян Сян. Той разгромил силната манчжурска армия, завзел столицата на провинцията - град Тай Юен и крепостта Да Тун, създаввайки заплаха за Пекин. По-голямата част от провинция Шън Си през 1648-49 г. била завзета от отряди на местни възстанници. Властта на манчжурите се запазила само в столицата на провинцията - град Сиан. Против чуждоземците се надигнали и мюсюлманите от Ган Су, начело с Дин Гуо Дун и Ми Лай Ин. Техните отряди овладели района на запад от Хуан Хъ, завзели град Лан Чжоу и околните области, всявайки паника сред манчжурите. Практически целия северозапад излязъл от контрола на манчжурите. Под тяхна власт останали само 8 провинции, но и там се разгоряла антиманчжурска борба. В критическия период на военен и политически прелом, правителството на Доргон предприело действени мерки за удържане на завзетите провинции, в рамките на държавата Цин. След покоряването и разоряването на провинция Цзян Си, армията на У Сан Гуй се придвижила към Шън си. Пред лицето на превъзхождащите ги цински сили, местните възстанници прекратили обсадата на Сиан, отстъпили и се разпръснали. Било потушено възстаните на мюсюлманите в Ган Су и завзети всички градове в провинцията. Против метежната провинция Шан Си, представляваща особена опасност за Пекин, била насочена отбрана "знаменна" войска, начело със самия Доргон. Той успял да обкръжи армията на Цзян Сан в крепостта Да Тун, паднала през октомври 1649 г., след което било потушена съпротивата и във всички останали провинции. Така били ликвидирани най-големите огнища на съпротива на север от Ян Цзъ. След края на бойните действия, манчжурското правителство получило възможност да се заеме с организацията на своите територии на север от Великата Китайска Стена, зарязяни след 1644 г. От 1662 г., "земите на Мукден" се превърнали в особената провинция Фън Тиен и се считали за "вътрешни земи" - т.е. влизащи в състава на империята Цин. През 1668 г. със специален указ Манчжурия била обявена за забранена зона, закрита за китайски преселници. Завършвайки завоюването на Китай, цинското правителство изпълнило своето старо обещание, да огранизира на територията на южен Китай васални държави и да ги раздаде като награди на тези китайски пълководци които най-предано помагали на новата власт. "Данъчни князе" станали Гън Чжун Мин, впоследствие и сина му Гъв Цзин Мао в провинция Фу Цзиен, Шан Къ Си, впоследствие и неговия син Шан Чжъ Син в провинция Гуан Дун и прилежащите области на провинция Гуан Си, и У Сан Гуй в провинция Юн Нан и прилежащите области на Гуй Чжоу. През пролетта на 1673 г., младия император Сюан Йе заповядал на "данъчните князе" да сдадат властта и да се явят в Пекин за последващотото населяване на Манчжурия. В отговор на това, У Сан Гуй вдигнал метеж през декември. Така запачнала войната "Сан Фан" (войната на трите князе-данници") 1673 -1681 г. У Сан Гуй призовал всички на борба със "северните варвари" и обединение под негово ръководство. Но изнемогналия от войни и разруха народ не бързал да възстава под знамената на предателя на родината и прислужник на завоевателите. Масова подкрепа в разорените провинции У Сан Гуй така и не получил, макр отделни части да се обявили за съюзници. За първите десет месеца, У Сан Гуй завладял 5 провинции. Против династия Цин възстанли и "зеленознаменните войски" от провинция Шън Си, Ган Су и Ху Бей. През 1674 г. против манчжурите се надигнал и втория княз - Гън Цзин Чжун, но бил бързо разгромен от цинските войски. Към князете се присъединил и последния командващ минската династия - Чжън Цзин от Тайван, Шан Къ Си поддържал нутралитет до 1676 г. Цинската империя се оказала в критично положение. Из 15-те тогавашни провинции от нея отпаднали 6, възстания имало в 4, в редица провинцции се водели бойни действия. В Монголия против империята се надигнал потомъка на династия Юен, чахарския княз Буринай, стремейки се да възстанови в Пекин монголската династия. Със стохилядна конница през 1675 г.той заплашил столичната провинция, отвличайки на северозапад значителни сили от "знаменните войски", заели отбранително положение. Но манчжурите успели да устоят и да разцепят единния фронт на противника и през 1676-77 г. разгромили армиите на Гън Цзин Чжун, Чжън Цзин и Шан Чжъ Син. През 1679 г. Сюан Йе отстранил от управлението княза-регент Сонгот и взел цялата власт в свои ръце. По това време У Сан Гуй умрял от старост и борбата с манчжурите продължил сина му -У Шъ Фан. Все по-широки слоеве от населението взели участие във войната. През 1680 г. избухнало възстанието на китайските войски в провинция Шън Си, под ръководството на Ян Цин Лун. Но макар и с много усилия, цинските военачалници успели да се справят с това. През 1681 г. властта на Цинската империя била установена на целия континентален Китай, през лятото на 1683 г. бил направен десант на остров Тайван - последния ствол на антиманчжурската борба. След завършването на "войната на Сан Фан", манчжурите накрая могли да обърнат внимание и на събитията в тила, в историческата си родина, където възползвайки се от походите на манчжурите на юг, руските казаци започнали да строят селища по течението на Амур. В резултат на бойни действия, през 1685-89 г. в Нерчинск бил подписан договор за границата между руската и цинската империи.
Император Сюан Йе управлявал под девиза "Кан Си"(1679-1722) е сравняван с двама свои велики съвременници - руския цар Петър I и френския "Крал Слънце" Луи XIV. Завършвайки завоюването на Китай и поставяйки начало на възстановяването на страната, Сюан Йе въвел крупни реформи. Съумявайки да остане неутрален наблюдател по време халхаско-ойратската война-1687-88 г. той взел властта над Халхо-Монголия, която през 1691 г. била включена в състава на Цинската империя. През 1696 г. била успешно завършена ойратско-цинската война. След това било разбито ойратско-джунгарското ханство и покорен Тибет. През 1715 г. започнала втората ойратско-цинска война, която се проточила 20 години с променлив успех за империята. През 1718 г. в провинция Ху Нан сектата Бай Лиен Цзяо вдигнала възстание. Започнал период на редица народни възстания в южен Китай. Но Сюан Йе не доживял до това, той умира през 1722 г. В края на живота си той пише: "В разцвета на силите си можех да опъвам тежък лък и да изстрелям 13 стрели едновременно. Добре познавах военното дело, умело водих сраженията и никого не убих напразно…" За наследник на Сюан Йе бил обявен Ин Чжен, управлявал под девиза " Юн Чжен"(1722-1735). Това станало с помощта на разквартированите войски в столицата, въпреки мнението на останалата част от императорския род, за това императора-узурпатор никога не се ползвал с поддръжка, а и смъртта му изглежда доста странна. За краткото време, през което управлявал, той успял да завземе Цин Хай през 1724 г. Следващия император бил Хун Ли - един от най-великите императори на династия Цин. Той управлявал под девиза "Циен Лун"(1735-1795). Страхувайки се да не се окаже непочтителен към дядо си, той управлявайки 60 г. се отрекъл от трона. За времето през което управлявал, завоювал Тибет(1750-1751), Джунгария(1755-1757), и Кашгария(1757-1759). Тази втора вълна на мончжурските завоевания се водила не само с манчжурските "знаменни" войски, но и с китайската пехота и монглоската конница. Практически цялото население на завоюваната Джунгария било изтребено. Загинали повече от един милион души, ойратите престанали да съществуват като етнос, само 30-40 хиляди души успели да се скрият на територията на Руската Империя и били заселени край поречието на Волга, сега те са известни като калмики. На опустялата джунгарска територия, цинските власти заселили уйгури от Кашгария, сиби и солони от Амур и чахари от Вътрешна Монголия. Междувременно на изконно китайските земи царил мир, което способствало за нормалния ход на земеделското ежедневие. Подема на земеделието предизвикал и ръст в търговията и появата на заможни хора, на които били нужни охранители за търговските кервани, телохранители и т.н. Това довело до формирането на особено съсловие -"Бяо" - "охранители". Именно охранителите "Бяо" станали средата, в която се развивали стиловете в китайските бойни изкуства. Охранителите не действали самостоятелно, работели в специални охранителни бюра - "Бяо Цзюй", които и станали центрове за разпространението на отделните стилове в У ШУ.
През 1770 година в Северен Китай се активизирали различни клонове на сектата "Белия Лотос". Едно от тях - "Бай Ян Цзяо" -"Бялото Слънце", през 1774 г. вдигнало възстание в провинция Шан Дун. Възстнниците завоювали редица окръжни и околийски центрове, в това число и град Лин Цин на Великия Канал, прекъсвайки по този начин превоза на храни и други стоки в Пекин от юг. По заповед на императора тук били събрани от разни провинции отбрани войски, които разгромили възстанниците. През 1775 г. се активизирал друга секта - "Хун Ян Цзяо" - "Червеното Слънце". Тя действала в околностите на Пекин и Мукден. Арестувайки ръководителите на сектата и много нейни членове, властите успели да предотвратят нарастващата опасност. През 1786 г. сектата "Ба Гуа Цзяо" -"Осемте триграми" вдигнала възстание в областта Да Мин, провинция Чжъ Ли. Завземайки областния център и избивайки чиновниците, възстанниците издигнали лозунг за свалянето на цинската династия. Възстанието било потушено. През 1788 г. властите успели с помощта на арести да прекъснат подготовката на възстание на тази секта в района, на границата между провинциите Шън Си и Хъ Нан. Но това все още било буря в чаша вода. През 1796 г. избухнало едно от най-големите селски възстания от времето на династия Цин. Настъпвайки от провинция Съ Чуан, възстанниците в три колони се врязали в провинция Хъ Нан и обединявайки присъединилите се към тях местни отряди се устремили към Великия Канал. Пекин изпаднал в паника. Но неочаквано настъпващите колони от "бандити-сектанти" рязко обърнали назад - командирите разбрали, че нямат достатачно сили да пробият столицата. Поначало възстанниците се стремили да завземат градовете и да се укрепят там. Но при отбраната им те търпели големи загуби. За това лидерите на сектата отказвайки се от завзетите и отбранявани градове, преминали към тактика на "маневрена война" в селските райони. Такава "подвижна война" довела до крах правителствената тактика за "изтребване и блокиране на бандитите-сектанти". Около 1800 г. в хода на гражданската война настъпил прелом, ускорен от факта, че на страната на манчжурския двор преминали много влиятелни китайски кланове, чиито вождове били наплашени от мащабите на народната борба и настъпилия смут. Като местни жители, бойците от опълчението "Сиен Юн" се превърнали в жестоки и опасни противници на възстанниците. Създаването на селско опълчение и укрепени лагери поставило сектантите в тежко положение. През есента на 1802 г. загинали всички големи пълководци на "Белия Лотос". Техните армии и съединения били разбити или се разпръснали. Възстанниците предприели полупартизанска война. Последните им отряди били разбити през 1805 г. Въпреки поражението от 1796 -1804 г. ,религиозните кланове и тайни секти не се отказали от по-нататъшна борба. През 1813 г. сектата "Тиен Ли Цзяо" - "Небесния Закон" организирала в северен Китай ново възстание, чиито ръководител бил обявен за приемник на династията Мин. През октомври 1813 г. отряд от заговорници, около 200 души проникнал чак до Забранения Град в Пекин, но нападението било отбито от многочислените дворцови стражи. Цинските войски избили възстанниците, предводителя им бил заловен и убит. Към началото на 1814 г. били разгромени последните възсаннически отряди.
Много векове износа на стоки от Китай преобладавал над вноса. В Европа с огромна популярност се ползвали чая, коприната, китайския порцелан. Закупените от Китай стоки чужденците заплащали със сребро - Китай бил самообезпечаваща се страна и нямал нужда от вносни стоки. Но към края на XVIII век английските търговци успели да намерят начин да уравновесят търговския баланс между страните - опиума. Опиума бил известен в Китай като медикамент още през VIII век, но като наркотик започнал да се употребява едва през XVIII век, благодарение на разпространяването му от холандците, завзели Тайван. През XVIII век пушенето на опиум било популярно в редица приморски провинции на Южен Китай, а към края на XVIII век това се превръща в обществена опасност, чието съществуване признават дори правителствените кръгове. Към 1840 г. пристрастени към опиума били стотици хиляди души, а според някои данни - до два милиона, в това число и членове на висшите слоеве на администрацията, включително столичното чиновничество. През 1836-38 г. по заповед на императора се събрал съвет, за да обсъди и предприеме мерки срещу този проблем. Най-голямо впечатление на императора направило предложението на Лин Цзъ Сюй - губернатор на Ху Гуан. През 1838 г. Лин бил отправен в Гуан Дун и бързо накарал англичаните да прекратят търговията с опиум. Този удар, естествено англичаните не могли да оставят без отговор и през 1840 г. се разразила първата Опиумна Война. Благодарение на господството си в морето и абсолютното превъзходство в военно-техническо отношение, англичаните с помощта на десантни операции нанесли редица удари по жизнено важни пунктове и достигнали пристанището Да Гу, чието завземане откривало пряк път към Пекин. Наплашеното китайско правителство започнало преговори, завършили с подписването на позорния Нанцзински договор през 1842 г. В следващите години и САЩ и Франция поискали подобни права, като на предоставените на Англия. Срива в китайската икономика в резултат на огромните количества опиум, промяната на търговския поток в резултат на търговията с чужденците в новите градове, а също така и ред стихийни бедствия довели към инфлация, ръст на данъците и рязко обедняване на населението, особено на южен Китай. В резултата на това, през 1851 Хун Сюй Цюан вдигнал възстание и обявил основаването на "Небесната държва на великото равенство" - "Тай Пин Тиен Гуо". Нанасяйки поражение на правителствените войски, тайпините през 1853 г. излезли на Ян Цзъ, завзели там редица градове и поставили под свой контрол значителна територия, фактически разделяйки Китай на две. През пролетта на 1853 г. тайпините организирали експедиция за завземането на Пекин, но въпреки че войските командвал един от най-талантливите тайпински военачалници, похода завършил с неуспех, поради недостатъчното количество сили. Към октомври силно оредялата армия успяла да достигне предградията на Тиен Цзин, но да завземе града, особено при липса на артилерия, тя не успяла. Пратения в началото на 1854 г. втори отряд на помощ не могъл да помогне. Възстановени от първоначалните поражения, цинските войски след неколкомесечни боеве успели да разгромят двете армии, участвали в северната експедиция, командирите били пленени и екзекутирани. Смята се, че именно войската на тайпините е разпространила в зоната на своите походи някои стилове на У ШУ, в частност - Чуо Цзяо. Понеже манчжурските войски се оказали неспособни да се справят с възстанниците, централното правителство било принудено да разреши формирането на местни армии, намиращи се под контрола на местни чиновници-военачалници, които се създавали на основата на отрядите от опълчението на могъщи местни кланове. Именно тези войски разгромили възстанниците в дългите битки, продължили до 1864 г. Тайпинското възстание значително отслабило Цинската държава пред опасността от външно нахлуване. От тази ситуация побързали да се възползват западните държави. Втората Опиумна Война продължила от 1856 до 1860 г. и се развивала горе долу по същи сценарий като Първата. През 1859 г. форт Да Гу успял да отбие атаката на англо-френския десант, но това била случайна победа над напълно загубилите уважение към противника интервенти, които дотолкова се отпуснали, че забравили, че противника може и да се отбранява. През лятото на 1860 г. атакуваните по всички правила на военното изкуство фортове паднали, англо-френските войски стигнали до Пекин и разграбили летния императорски дворец. Града бил спасен благодарение на дипломацията на руския дипломат Н.П.Игнатиев, в знак на благодарност цинската империя предала на Русия Приморския край. От гледна точка на бойните изкуства, XIX век се характеризира със следното: първо, някои семейни стилове, благодарение на това, че практикуващите ги майстори се занимавали с охрана на търговски кервани, се разпространили из целия регион - например Тай Цзи Цюан, в някои случай излизайки извън рамките на семейството - Сан Хуан Пао Чуй, Син И Цюан. Второ, голямото количество възстания, довело до търсенето на майстори по бойно изкуство за да тренират войските, хвърлени да потушават възстнанията. Трето, оцелелите участници, след разгромите на възстанията разпространявали уменията си сред населението.
Редуването на военни поражения на Китай в стълкновенията със западните държави, довел до загуба на пълнотата на държавния суверинитет, станало повод да се търсят начини за излизане от тази ситуция. Такъв изход била политическата реформа. Тя била наречена "политика на самоусилването" и се провеждала през 1860-90 г. Но поражението на Китай във войната с Япония през 1895 г. показало, че манчжурската монархия не е способна да комбинира отстояването на независимостта на стараната и нейното модернизиране. Образованите хора в обществото разбирали, че е необходимо да се промени ситуацията. По-малко радикалните представители се опитали да тръгнат по пътя на реформите и им се отдало да убедят императора в това. Три месеца на 1898 г. влезли в исорията като "100-те дни на реформи". Но реакционистите победили, реформаторите били арестувани. По-радикалните елементи започнали формирането на тайни общества и подготовка за национална революция. За широките народни маси, виновници за тежкото положение били чужденците. Евтините чужди стоки измествали продукцията на китайските производители, железопътните линии лишили от работа лодкарите и транспортните работници, а проповедите на християнските мисионери омръзнали до смърт на всички. В тези условия, през 1898 г. в северен Китай избухнало мощно възстание, влязло в историята, като възстанието на Ихътуаните. Един от инициаторите на възстанието бил майстора по Мей Хуа Чжуан -Чжао Сан Дуо, от провинция Шан Дун. За да не даде повод на властите да издевателстват в последствие над всички, практикуващи този стил, той изменил названието му на И Хъ Цюан - "юмрука на справедливоста и спокойствието". Възстаналите създавали "отряди на справедливостта и спокойствието" - И Хъ Туан, където всички възстанници били обучавани в основите на У ШУ. Поради това чуждестранните наблюдатели нарекли възстанниците - "боксьори", а самото възстание станало известно на Запад като "Боксьорското възстание". Възстанието нараствало лавинообразно, към него се присъединили много маргинални елементи, които се занимавали с погроми, унищожавайки всичко, свързано със западния начин на живот. Преподаването на У ШУ сред масите бързо се превърнало в профанация, фанатиците-възстанници вярвали, че заклинанията ще ги направят неуязвими за куршумите на противника, а научените на бърза ръка прийоми ще им помогнат да се разправят бързо със "задморските дяволи". Един от чиновниците, наблюдаващ тренировка на ихътуаните отбелязъл в мемоарите си, че последните " се движат и бият, подобно на актьорите в Класическия Китаски Театър". Естествено, действителноста се оказала съвсем друга, и "боксьорите" масово гинели под дулата на винтовките и картечниците на европейците и американците. Водещото сложни политически игри правителство, убеждавайки се, че ихътуаните не могат да се справят с чужденците, в края на краищатат ги обянвили за бунтовници и хвърлило за подавяне на възстанието редовни армейски части, под командването на Юен Шъ Кай. Възстанието било потопено в кръв. От гледна точка на историята на бойните изкуства, възстанието на ихътуаните изиграло важна роля - то фактически довело У ШУ до масите. До този момент, У ШУ е било вътрешносемейна работа, кастова,с него се занимавали професионалисти, всеки от тях бил обучаван индивидуално. Масовите тренировки на ихътуаните довели до разпространяването на абсурдния мит, за това че на бойно изкуство могат да бъдат обучавани бързо големи маси от хора. Освен това се появили много хора, разполагащи само с "обвивката" на познанието. Те споделяли тези "обвивки" с други себеподобни, в резултат на което рязко се увеличила числеността на хора, интересуващи се от бойни изкуства и желаещи да попълнят своите познания.
|
|