Както е известно в китайското бойно изкуство наричано с общия термин У ШУ различните стилове наброяват няколкостотин. Тази многобройност се обяснява с древния им произход, многобройното население на Китай и огромната територия.
Обикновено когато стане дума за класификация на стиловете в У ШУ се споменават няколко големи групи според различни критерии-северни и южни, вътрешни и външни, дълъг юмрук и къс юмрук, твърди и меки и прочие.
По отношение на първата класификация, която всъщност е единствената горе-долу правилна от историческа, практическа и географска ГЛЕДНА точка може да се каже следното: За северни стилове се приемат тези, които са били разпространени и популярни в провинциите на север от река Янцзъ - Хъбей, Хънан, Шандун, Ляонин. За южни - съответно тези, които произлизат и стават популярни в провинциите на юг от река Янцзъ - Гуандун, Фуцзиен, Чжъцзян.
В тази връзка съществува и друго широко разпространено мнение, според което в северните школи се набляга на ударите с крака, високи скокове и прочие, а в южните - техника с ръце в ниски позиции. Според други, южните стилове са твърди, използват блокове, а северните са меки, използват сложни отклони и маневри с тялото. Ако човек посети Китай или поговори с някой, който е бил там за известно време за да изучава У ШУ, ще разбере че болшинството споменати теории и класификации са плод или на погрешно тълкуващи ситуацията европейски адепти на У ШУ или на новата, т.е. след комунистическата революция, политика и доктрина на китайското правителство по отношение на У ШУ. Как всъщност стоят нещата?! Да, северни и южни стилове съществуват от няколкостотин години и те се различават помежду си точно така, както се различава населението на китайския север и юг по диалекти, обичаи, климатични условия и прочие. Но, уви, има твърде много южни школи, които достатъчно често използват ритащи техники, а от друга страна в нито една традиционна северна школа няма да видите прословутите високи ритници и акробатични скокове. Последните елементи съществуват като такива в съвременните форми по спортно У ШУ, които са създадени преди около 50 години и имат твърде малко общо с традиционната техника, на чиято база безспорно са съставени. Това, че някой е решил да нарече маховете с крака "високи ритници" говори красноречиво за неговата тотална неграмотност и изключително неуместния и лош навик да бъдат тълкувани китайските бойни изкуства под общ знаменател с Карате, Таекуондо, Айкидо, Виетводао и други. Различията в базовата техника и изначалните концепции на горепосочените школи и У ШУ са в 99% от случаите диаметрално противоположни, но факта че У ШУ както на Запад, така и в България започна да се "популяризира" от такива видни "специалисти" като Роланд Хаберзетцер, Робърт Смит и други "корифеи", нямащи грам понятие от истинско У ШУ, незнаещи повече от две и то неправилно произнесени китайски думи и имащи твърде бегли познания въобще за китайската култура-неща, които както ще стане ясно се оказват фатално значими за човека, който наистина е решил да "задълбае" в бездните на У ШУ, явно е оставил дълбок отпечатък.
Така че легендата за ритниците на север и юмруците на юг я погребваме. Да, абсолютно вярно е, че има такава поговорка в У ШУ - "На север - краката, на юг - юмруците", но с тази поговорка се има нещо съвсем различно предвид. А именно: Характерните динамични придвижвания, наречени БУ ФА - закон на стъпките, съчетани с ритащи техники, са наистина отличителна черта на северните школи. Там бойците като че ли се плъзгат или са на ролери докато се придвижват. На юг пък, предпочитат да редуват в по-отсечен маниер една и друга позиция в съчетание с мощни техники с ръце, което съвсем не значи, че на юг се придвижват тромаво и не могат да ритат. Просто маниера на техниката е такъв. Т.е. горепосочената поговорка коментира именно маниера на северните и южните стилове, без да има конкретно пред вид това, което днес се обяснява с високи ритници и високи глупости! Въобще ако има нещо, по което наистина грамотно могат да бъдат разделяни китайските школи, то това е именно маниера на техниката, която те ползват. Но за това по-нататък!
Другия мит - твърди и меки! От къде иде тази легенда? Ами, нали Карате било произлязло от южнокитайските стилове, та Карате си е твърдичко, така че, хм, на кого да се метне, естествено на предшественика си - южнокитайските школи! Ха така, горките южнокитайски школи! Да разбира се, ако баща ви е негър, то много вероятно е и вие да сте с характерен тен на кожата. Но тук нещата стоят малко по-иначе. Това, което днес представлява Карате има точно толкова общо с южнокитайските школи, колкото космическата ракета с волската каруца, като, моля ви не бъркайте, в ролята на волската каруца е уважаваното иначе по цял свят днес японско Карате. Това, което се нарича ФА ЛИ - изхвърляне на силата в южните стилове на У ШУ и онова, което наричат КИМЕ в Карате и Киай - Джуцу имат също толкова общо, колкото гореспоменатите средства за придвижване. И тук не става дума само за това, че понеже всичко китайско е построено на принципа ИН и ЯН, и ако външно южните стилове изглеждат твърди, то вътрешно са меки, а при северните обратното, не за бога, просто самата изначална гледна точка е абсолютно погрешна! Във всички китайски школи по бойно изкуство има съгласие, без значение гласно или негласно по отношение на механиката на движение на тялото по време на тренировка и в бой. Това е така наречения принцип на камшика - в някой школи това просто се набива в очи, в други за да го откриеш трябва доста да се изпотиш, но в крайна сметка той, камшика, присъства! И тук не говорим за външния образ на този уред за тормоз, а за неговия принцип на действие! За да ударите с камшик, първо, трябва да имате дръжка, за която да го хванете, след това тялото на камшика трябва да е от подходящ материал - не просто гъвкав, а с необходимата консистенция, плътност, после трябва да приложите силата точно някъде към края на камшика, освен това трябва ръката ви да стане също камшик, в противен случай няма да чуете характерното "пляс" и евентуално "ох", а движението на вашия иначе добър камшик ще напомня безпомощно люлеене на сопол от хремав нос, извинете за не особено естетичното сравнение, но държим да сме точни!
Е, напротив, в Карате и останалите школи тялото се разглежда като система от лостове, да да, точно така, независимо, че ще ви обяснят моментално за ХАРАТА и за това колко е "СФЕРИЧНО" Айкидо и как основния му принцип бил непротиводействието...
Та в този ред на мисли, нека обобщим - основата на техниката във всички китайски школи по бойно изкуство е "мекотата", а така наречената "твърдост" - това е именно характерното "пляс", което се получава при удар с камшик, т.е. това е крайната фаза на мекотата, която именно поради причината, че е достигнала своята крайна фаза се превръща в своята противоположност. Достигайки своя предел ИН преминава в ЯН и обратното. Логичния въпрос - добре де, не може ли да се тръгне по обратния път, от ЯН към ИН, сиреч отначало да сме твърди, а после меки?! Може! И то се случва, първо, имайки предвид, че всеки начинаещ е достатъчно "дървен" физически, а и психически. При това всичко това се случва не по наша воля, а спонтанно, ние не се стараем да сме "твърди" или "меки", просто сме такива или онакива. Между другото същото важи и за прогреса, за нарастването на вашето умение, силата на удара ви, издръжливост, бързина, способност за понасяне на удари и прочие. И това е изключително важно да бъде разбрано от всички последователи, повече или по-малко ревностни! Основата на съществуването на нашата Вселена е така наречения леко преобладаващ ИН - ски принцип, например само на фона на тъмнината може да се прояви в цялото си великолепие блясъка на звездите, само в празен съд можеш да налееш нещо, за да правите любов също ви е необходима онази прекрасна и недостатъчно оценена "пустота", която да запълните с вашата "пълнота" ако сте мъж и обратното, ако сте жена. По същия начин, за да "блесне" вашата техника и да има тя "убийствено пробивна сила", отначало тя трябва да бъде "памучна", "пластелинова", но в тази памучност или пластелиновост, лека- полека трябва да се появява и еластичност, на чиято основа по-късно евентуално вие бихте могли наистина да демонстрирате в случай на нужда "убийствения" си удар, хват, хвърляне, ритник или каквото там щете. Ето защо, от най-древни времена в Китай по време на тренировка са обръщали огромно внимание на ставите и сухожилията, а не на мускулите и в частност нарастването на тяхната маса, което от също толкоз древни времена се смята за признак на сила - неоспорим факт, в интерес на истината! Но дяволски наблюдателните и прагматични китайци, да ги вземат дяволите, много отдавна са разбрали, че правилно изградената и натренирана сила на сухожилията далеч може да надмине като качество тази на мускулите, просто поради разликите в строежа и принципа на действие. Мускула работи когато контрахира - стяга се и се отпуска, а сухожилието работи когато се разтяга, на принципа на ластика. Естествено, това не значи, че мускулите не се разтягат и свиват, напротив. Но сухожилията се справят с тази задача много по-добре, освен това са по-издръжливи и именно те придават характерната камшичност в движението на ставите, особено онези сухожилия, които са около самите стави. Но за да може този режим на работа на опорно-двигателния апарат да стане привичен и естествен е нужно съответното състояние на ума и духа. Нужно е отпускане, или както го наричат китайците ФАН СУН. И то е най-трудния и крайъгълен камък в цялата практика на У ШУ. Тренировките, посветени на постигането на мекота, отпускане и естественост се нарича НЕЙ ГУН - вътрешна работа, и това в никакъв случай не означава непременно дълбоко дишане, блещене в една точка, повтаряне на думички и заклинания и визуализации от типа "сега енергията ми минава през опашката, след малко ще се изкатери по гърба, а утре като се концентрирам повече върху еди - коя си точка ще мога да я докарам до дланта и тогава...а бе ще видите вие кво значи "желязната длан"..."Не! Вътрешна работа означава, че процеса на тренировка така или иначе протича вътре във вас и пряко се противопоставя на простото папагалско повтаряне на някакви движения, методи на дишане и какво ли още не, което евентуално би могло да се нарече ВАЙ ГУН - външна тренировка, нещо, без което не може да мине нито един начинаещ, друг е въпроса, че този период при някой трае три години, при други 30, а при трети - няколко прераждания. С две думи - ако участвате съзнателно, без излишно напрежение и суета в учебния процес и постепенно достигате до така нареченото "медитативно" състояние на духа и това продължава достатъчно редовно, в продължение на години, то имате повод да твърдите, че се опитвате да се занимавате с НЕЙ ГУН. Ако просто "присъствате в час, на последния чин, и слушате с половин ухо и гледате с половин око какво говори и прави учителката, докато пращате SMS - и" - то бъдете уверени - вашите занимания няма да прекрачат границите на ВАЙ ГУН в близките столетия!
Мисля, че казаното до тук би трябвало да разсее мита за "твърдите и меки", "външните и вътрешни" школи.
Вече споменахме, че всъщност маниера е това, което отличава школите и ги прави различни. От тази гледна точка, съществуват няколко големи групи стилове:

1.ЧАН ЦЮАН - или "дълъг юмрук". Нарича се така, не защото някой ви удължава юмрука, а защото движенията в тези школи имат характерен "течащ и продължителен" маниер, подобно на голямата стара и вече позната нам река Янцзъ. От друга страна този течащ маниер е съчетан от относително стабирни, отчетливи "ШЪ" или позиции. В никакъв случай не си превеждайте китайското понятие ШЪ като "стойка"! "ШЪ" означава по-скоро цялостното състояние на тялото, по отношение на външно въздействие, което се случва в конкретен момент. Ще кажете-хм, много филисофско, ама пак не схванахме разликата. ОК, с две думи - имате снимка - ето ви стойка, имате парче от филм, т.е. няколко кадъра - ето ви ШЪ! Тези, които пак нищо не разбраха - марш да тренирате карате!

2.ТУН БЕЙ ЦЮАН - или приблизително "юмрук хвърлен през гърба". Въпросната група школи, които спадат към това направление се характеризира с амплитудна техника (с малки изключения!), тялото като че ли е едно голямо сърце, пулсира - отваря се и се затваря, при това на много високи обороти, скоростта е много висока и самата техника е очевадно и очебийно камшична, придвижванията по-скоро приличат на "притичвания", но и тук има изключения. Като основна отличителна черта може да бъде посочена работата на корпуса-има много характерен "гърбат" маниер, за разлика от ЧАН ЦЮАН, например.

3.ТАЙ ЦЗИ ЦЮАН, СИН И ЦЮАН, БА ГУА ЧЖАН - прословутите "вътрешни" стилове. Всъщност това, което ги обединява е основния вид практика, на който се крепят тези школи - ЧЖУАН ГУН или "да стоиш като стълб". "Основата на движението е покоя, същността на техниката е покоя, а движението - неговото приложение". И тук има изключения, например в БА ГУА основмното упражнение се нарича "ходене по кръг", но, първо - това трябва да става бавно, второ - осанката е фактически същата, както при ЧЖУАН ГУН при ТАЙ ЦЗИ и СИН И! Ако така наречените "скоростни" школи, от семейството на ТУН БЕЙ поставят за основа движението и търсят в него покоя, то при ТАЙ ЦЗИ, СИН И и БА ГУА е обратното - основата е покоя, и в него се търси движението.

4.НАН ЦЮАН - или "южен юмрук". Защо южен - вече обяснихме. За тази група е характерно така нареченото ФА ЛИ - т.е. явно изхвърляне на силата - нещо, което става повод тези школи да бъдат "обвинени в твърдост". Да, някои от тях са "майки" на карате, но свикнете да не бъркате нещо, което е китайски културен феномен, развивал се столетия, и неговите "отрочета", пък били те и в съседна Япония!
Ритъма на движение в тези школи е по-отсечен, осанката - стабилна като планина, ЧЖУАН ГУН тук е също изключително основен и важен метод.

Така накратко се опитахме да разсеем някои погрешни представи за същноста на китайските бойни изкуства. Благодарим за търпението на тези, които прочетоха това до края и на тези, които нещо разбраха - за разбирането.