СТАДИИ В ОБУЧЕНИЕТО В БОЙНИТЕ ИЗКУСТВА


iro.gif (4503 bytes)

iro.gif (4503 bytes)

 

 

 

 

 

 

 

 


Кой идва да тренира в спортните зали? Естествено, хора. Най-различни - добри и лоши, доброжелателни и затворени, със своите проблеми, желания, стремежи. Даже жени понякога идват. Жената е също човек, на нея също и се иска да зашлеви ближния си, ама не просто така, ами професионално. Но тази градация действа само до входа на залата. Престъпвайки прага персоната от човек се превръща в адепт на бойното изкуство. Трансформацията е мигновена - беше нормален човек, стана адепт. Но тази мигновеност е само на пръв поглед. Процеса на промяна на вътрешните навици се проточва в доста дълъг срок, който се измерва с години. И хората в съответствие с хода на тези промени вече не се делят на добри и лоши в обичайния смисъл на думата, а по съвсем други критерии отразяващи случващата се в човека, или по-точно адепта промяна. Времевия фактор е важен, защото всяко сериозно занятие - това е път на превръщането на самия себе се в нещо друго, различно от това, което е било. Живота като цяло - това също е път, но в него промените са по-малко забележими, поради нежеланието на болшинството хора да се понапрегнат, да търсят, да творят. Започвайки да се занимава или да се учи на нещо конкретно, без значение какво, човек става по-динамичен, по-отворен към промените. Ако освен това той и осъзнава какво се случва с него, то има шанс да не изживее живота си напразно.Амин! (Да бъде!). В древността в Китай хората занимаващи се с нещо ги делели просто на ученици и майстори. Китайците въобще имат богат опит да свеждат цялата палитра от цветове, които е използвал "Създателя", за да нарисува този свят до два цвята - черно и бяло, ИН и ЯН. Жалко, ще кажат някои, цялата гама от цветове превърната в черно-бял телевизор, но за това пък е просто и ясно: ученик - майстор. Днес ученик - утре майстор (или пък вдругиден, след година, две,десет…). Все едно, за завиждане е! Талантливи са били явно тези китайски ученици. В Япония, явно поради липса на такива таланти градацията била по-сложна. По пояси. Цели три-бял, кафяв и черен, т.е. ученик, старши ученик и майстор. За любителите на екзотичната и станала почти родна терминология - кохай, семпай, сенсей. Един любопитен факт :у нас думата "сенсей" я знаят дори хора, нямащи нищо общо с бойните изкуства. Термина "семпай" е известен на по-тесен кръг от "посветени". А какво е "кохай" към този момент със сигурност не знаят дори членовете на клубовете по карате. Навярно защото, никой не иска да бъде "кохай". Представяте ли си колко "гордо" звучи фразата: "Аз съм кохай!". Сравнете с армейския фолклор: "Аз съм новобранец!" или "Аз съм бомбе!". Но както и да е, между учениците и майсторите отдавна се е появила прослойка, така да се каже буфер, за да не се сблъскват толкова често едните с другите. Може би защото днешните майстори далеч не са онези някогашни "богатири", един вид "поизбледнели" са. Да предположим ще дойде някакъв "настойчив" ученик към майстора, или пък просто някакъв нахалник от улицата за да премери сили, о не, ще избяга, надувкото му с надувко…И как не, като пред майстора като китайската стена са есе наредили семпай, семпай, семпай… Но отчитайки времето в което живеем, някак си простовато, примитивно дори, това е нормално. Да оставим това. Какво става нататък - отиваш в някоя зала, в очите ти блестят разни краски. Всички цветове на дъгата - сини, жълти, виолетови… Каква ти дъга - това е нещо неописуемо: бяло - червени, гланцирани, преливащи, с нашивки, почти сиво - бежаво - малинови на калинкови точки. Престъпваш прага и не знаеш на кого да се кланяш. Възползвах се от приятелския съвет: "Ти черния гледай, на черния се поклони!". Черния пояс - че той и в Африка си е "black belt"! ОК, разбрах. Влизам в залата. Опааа, дрън-дрън. Ха така! Те т`ва е школа! Половината зала с черни пояси! Никакви разговори, моментално се кланяш. И на тоя,и на тоя…А тоя пък какъв е? Някакъв с бял пояс, с брадата оня е също с бял. Ето ти ребус! А оня с брадата и белия пояс - опааа, кръгообразен ритник с пета със скок.Да, точно така. Школата се оказа виетнамска. При тях там във Виетнам всичко е наопаки! Накратко, този с белия пояс се оказа майстора. Трябваше брадата да гледам, не пояса! Ами там почти цялата зала с черни пояси. По шведските стени скромно вдигнали по един "крив" крак "разтягат", явно нови членове. Аз, тихичко покрай тях, като сянка минавам. Лесно им на майсторите. Ще влезе някой в залата, ще вземе "грешно"да се поклони с гръб към баш майстора, показвайки задника си веднъж, дваж, триж… А оня ще му извърти един с петата "по виетнамски" или там по каквото си щете… Кой би издържал?! Е, ето, с мен се случи. Аз зло не му мислех, но оня ми прасна една "виетнамска" пета, от носа ми рукна кръв, изтрих я със собствения си пояс, от което той почервеня почти целия, кво толкоз, "се ла ви". Но повече не стъпих във виетнамска школа. Нека който иска да се главоблъска с пояси и за това да получи пета в носа. Вече поумнях! Само в "родната японска" школа! Там черния пояс винаги си е черен! Ето, отлично, Киокушинкай! Милиони се занимават с него, аз кво, да не съм гърбав?! И аз искам да стана Ояма! В бъдеще! Както излязох от едната школа, подминавайки състоянието на нормален човек, опс, влязох в друга, от "виетнамски" адепт се преквалифицирах в "японски". Олеле майко, по-добре да бях си останал в "братския" Виетнам! Защо такова отношение към мен?! После в съблекалнята ми обясниха, спокойно така, приятелски, че ми е рано Ояма да бъда и да нося червен пояс. Ама не бе хора, викам им аз, аз си изтрих с него носа, ето,вижте, на места даже са останали бели петна, където няма кръв. Не ги интересува, в Киокушинкай само Масутацу Ояма носел червен пояс, а аз… Разбрах, разбрах пичове, аз съм досетлив. След виетнамската школа носа ми е като ветропоказател, накъдето духне вятъра, натам се обръща. След Киокушинкая от многобройните "обяснения" по главата (момчетата там са сериозни!) получих далтонизъм, но придобих опит, а опита, както е известно е нещо безценно. И благодарение на този опит разбрах, е в спортните зали хората не се делят по цветовете на поясите (нещо, което благодарение на киокушинкайската трвма така и вече не различавах, а след това се научих и да не забелязвам) а по други критерии, които във всяка зала са едни и същи, без значение дали там тренират бокс или славяно - гръцка борба. Та тези типове трениращи се делят на четири категории, всяка от която ще разгледаме по-долу. Първия тип - това са учениците. Тях още във виетнамската школа ги разгледах, когато тълпи от тях се "разтягаха" по стенките. Именно те са в повечето случаи болшинството от членската маса в школите. Потят се на тренировка, изпълвайки залата с шум от удари, хвърляния и викове с повод и без повод, или пък не се потят много, но шумят не по малко от потящите се. Тълпят се в съблекалните бръщолевейки на всевъзможни теми, често опитвайки се със силен глас да скрият собствената си неувереност. Ходят от зала на зала, преброявайки после, все едно броят тесте карти къде са били и при кои инструктори. Надяват се да срещнат своя единствен и неповторим учител, който накрая ще направи нещо от тях. В зависимост от личните си стремежи и подбуди - били те "лошите хора от улицата" или някой "велик дзенски майстор", така и си остаряват, оставайки в душата си ученици до преклонна възраст, напомнящи средновековни студенти. Но това, разбира се е обща характеристика. Основната черта, по която можеш да познаеш ученика, без да навлизаме в дебрите на психологията е следната: макар и да се старае или не чак толкоз да се старае, но накъдето и да размахва крака или ръце, неговите удари са опасни в основни линии най-вече за обкръжаващия го въздух, понякога и за макиварата или боксовия чувал в ъгъла, в най-добрия случай за събрата по школа, тъй като въпросния ученик все още се учи, все още усвоява всички "хитроумия" на прийомите. Но и не е нужно да се изисква много от него. С една дума - ученик. Наистина, друг такъв си остава ученик до преклонна възраст, но може би това е целта му. И въобще не става дума за този, а за перспективния, който наистина се старае, а не само си придава вид на такъв. Опитва се да разбере, да вникне в непознатата форма на движение, та нали етапа на ученика е точно това - установяване на формата на движението, удара, прийома. Във въздуха, по макиварата или боксовия чувал в ъгъла, с партньора, т.е на всички стадии на отработка, в които влиза и тренировката по двойки. Между другото, най-добри резултати ги очакват тези ученици, които на първо време, а и не само тогава, си остават ученици и в боя, опитвайки се да следват тази или онази форма на техниката. Най-ценната черта от психологическия портрет на ученика е старанието и прилежността, колкото и тривиално да звучи. Такива веднага ще ги познаеш по очите. При тях те са внимателни. Опитват се да разберат какво там точно прави инструктора и как те да го повторят по същия начин. Всеки е минал през този етап. Имам предвид тези, които не са се спрели на него, а са продължили към нови хоризонти, за които ще стане дума по-долу. Не е важно къде са започнали тренировките - в боксовата зала, на борцовия тепих или в някой гараж, където са преподавали незаконното по онова време карате, но всеки помни гъделичкащото чувство, когато ти предстои да усвоиш знания и умения, за които си мечтал. Но това не се получава при всички, тъй като да се учиш - това е своего рода талант, който може и трябва да се развива. Основния проблем, с който адепта се сблъсква през ученическия стадий и без преодоляването на който таланта остава погребан е следния: от една страна, човек идвайки да се учи, трябва да направи нещо ново, такова каквото по-рано не е можел. А за целта трябва да захвърлиш всички стари знания и умения, на които са те обучавали и да се откриеш към новото. Както гласи източната мъдрост, "ако чашата е пълна, не можеш да прибавиш нито капка", даже ако в чашата има някакъв бълвоч, а се канят да налеят отлежало уиски. От друга страна, и най-гениалния инструктор, въоръжен с най-гениалната методика не може да проправи пътя вместо ученика, да замени неговите лични усилия със свои. Всеки човек е индивидуален и уникален както физически, така и психически, и ако той не преживява буквално всички нови движения или каквото е там, едва ли ще се научи на каквото и да било. Т.е. на първо време трябва да забравиш за себе си и да насочиш внимание към инструктора, а на второ време - да оставиш инструктора и да насочиш вниманието си към себе си. Както във всеки парадокс, истината е някъде по средата, но обикновено хората се скатават в една от страните. Много кадърни хора така и нищо не постигнаха, само защото не успяха да излязат от собствения си ъгъл, от собствената си чиния, от привичното им. Особено е тежко на тези, които вече нещо знаят, занимавали са се с някакъв стил. Всички ценим това, което сме постигнали с огромни усилия и се страхуваме да не го загубим до загуба на пулса си. "По-добре врабче в ръцете, от колкото жерав в небето". Толкова е уютно в познатите рамки, с привичните прийоми и движения. Към новия стил такива ученици се отнасят като към курсове за повишаване на квалификацията: аз вече знам едно - друго, ще прибавя към багажа си още едно "куфарче" със симпатично лого и всичко ще бъде прекрасно. За съжаление обаче, техниката не е багаж, а прийома не е куфар. С механично събиране на прийоми от различни стилове далеч няма да стигнеш. Шегата си е шега, но за да си кажеш "аз нищо не знам и не умея и ще се уча на ново" се изисква определено мъжество. Ако човек действително знае нещо, то това нещо никъде няма да избяга и така или иначе с течение на времето ще намери място в новата система. А ако не - струва ли си да се притесняваш за нещо, което толкова лесно се губи. Често даже това не са знания и умения, проникнали в плътта и кръвта, а някаква интелектуална информация, която така лесно се забравя, както е била запомнена преди. Момента на преход от старото към новото често е свързан с психологически шок, морална травма, която човек получава, когато се убеди в несъстоятелността и безполезността на своята техника, за овладяването на която са му трябвали години. Такива ситуации могат да възникнат при сблъсък между адепти на формални школи по У ШУ и карате с боксьори и борци, или при "дружески" контакт между спортисти и бойци от традиционни бойни школи. Възможни и други ситуации, от сорта на попадане в нестандартни условия в сравнение с тези в "родната" зала. Така например, на един таекуондист му се наложило да защитава своя "живот и чест" на изринат футболен терен, кален от току - що падналия дъжд, където не крака да си вдигнеш ами въобще да стоиш на двата било трудно. В края на краищата, колкото и много да знаете, колкото и разностранна подготовка да имате, рано или късно може да попаднете в ситуация, в която всички ваши навици ще се окажат безполезни, живота е винаги по-многообразен от коя да е подготовка. Не пропускайте случай и не затваряйте очи пред собственото си незнание, тъй като този момент може да се окаже повратна точка, ако не го изпуснете. Както се казва: "Ако човек в продължение на един месец не си каже поне веднъж - какъв глупак съм! - то той наистина е окончателно оглупял. "Защо да се крие, имало е моменти когато автора е седял в съблекалнята и броял на пръсти колко прийома е изучил и колко още му остават. Сега, години по-късно, може да се каже, че без тази съблекалня нямаше да има всичко следващо, включително и тази статия. Другата крайност, в която може да залитне ученика - това е абсолютната неувереност в себе си и за допълнение и равновесие - абсолютната вяра във всемогъществото на инструктора, който ще направи нещо от него. Главното е да се намери такъв майстор и понякога търсенето продължава до преклонна възраст. Да се преподава на такива хора е просто "удоволствие". Буквално в устата те гледат. Записват си всяка дума казана от инструктора. Носят на всяка тренировка видеокамера или касетофон за да запечатат уникалната по тяхно мнение техника. Ще кажете - нека си правят каквото и по колкото искат пъти. Автора познаваше един уникат, който се обърнал към своя учител със следния проблем: колко пъти на ден да отработва това или онова движение. Оня се пошегувал, че не по-малко от 108 пъти (108 е свещенно число в будизма). След това прилежния ученик идвал всеки ден в залата, изпълнявал своята програма, и ако инструктора случайно не присъствал молел някой да му предаде, че еди - кой си бил направил еди - какво си днес еди - колко си пъти. След което със съзнанието за изпълнен дълг си отивал вкъщи. Критическа оценка на ситуацията като такава отсъства. "Инструктора каза" - и край, за всички това истина от последна инстанция. Страстно желаят да станат като своя идол и не разбират, че всеки човек е уникален и неповторим, още повече ако е майстор. За да направиш едно движение, прийом, свръзка е нужно да ги приспособиш към себе си, към тялото си, психиката, да го преоткриеш за себе си отново в края на краищатата. Да преживееш, да почувстваш. Тази работа не може да я свърши нито един инструктор, нито един учител. Със сляпо копиране няма да стане, а количеството повторения и изнурителните тренировки - това е само косвена помощ в личното творчество по пътя към откриването на "собствената бойна система". Всички ученици са склонни да залитат в по-голяма или по-малка степен в едната от двете крайности, но в нашата страна има тенденция, обусловена навярно от общокултурната атмосфера на отричане на всичко, недоверие на никого за нищо. В древността на Изток обстановката явно е била друга. "Учителя!" - тази дума с всички нейни смислови отенъци от нямото обожание до екзалтираното възхищение отдавна е било символ на процеса на обучение в тези времена. Простотата понякога е по-лоша от кражбата и възможно е именно китайското и японското отношение към учителя, недопускащо съмнение в неговата правота е довело до ситуацията, за която Брус Ли е могъл с пълно основание да каже: "90% от бойните системи на Изтока са нищо повече от украсен джаз! "Впрочем, защо да търсим треската в чуждите очи, след като не виждаме гредата в собствените си?! Съвсем неотдавна, ние самите, целия народ, 70 години вярвахме в неизвестно какво, а и накарахме една трета от света да повярва в същото, и на нас тази вяра ни струваше доста по-скъпо, от колкото източното доверие към учителя. Времето тече и в този краен момент на отклонение на психологическото махало ние не вярваме на никого и на нищо, което също далеч не е най-идеалното положение, тъй като често това не позволява да се забележи нещо наистина стойностно. Като старателен златотърсач, който се кани да добива злато от реката, отначало загребва с легена пясък, мислейки че всичко това е злато, а след това разубеждавайки се захвърля легена и цялата си неблагодарна работа. До промиването, т.е. до същинската работа той така и не достигнал, оставайки за цял живот бедняк, както впрочем си остават бедни (но не от материална гледна точка) болшинството хора. Изхождайки от това, има някои технически и психологически моменти, които могат да облекчат трънливия път на много ученици към върховете на новото знание и да премахнат някои капани или поне да отслабят тяхното действие в нашия век на неверие и недоверие. Истина е, че с чужд ум не можеш да живееш и болшинството обучаващи се предпочитат да разбиват стени с глави, но изведнъж някой все пак ще забележи, че редом до неговата стена, която той безуспешно щурмува, печелейки цицина след цицина, съществува съвсем прилична врата, даже с брава. За удобство! За източната любов към етикета и церемониите, водеща началото си от времето на Конфуций и пронизваща цялата култура на Китай, Япония, Виетнам и Корея е говорено много. Частично тези обичаи са прескочили и в нашите спортни зали наред с кимоното и терминологията, така да се каже като допълнение към техниката. В болшинството случаи се стига или до пряко игнориране или до сляпо копиране. "Карате започва с поклон! "Веднъж се поклониш - каратист, два пъти - семпай, три пъти и…опс, радикулит. "Накарай глупака да се моли богу и той челото си ще разбие!" - перефразирайки - "Накарай каратиста да се кланя и той радикулит ще получи!" .Което съвсем не значи, че автора смята каратистите за глупаци. Той се научи още в залата по Киокушинкай да ги уважава! Но сред общото количество намислени и натъпкани неизвестно откъде "трохи" от чужда култура понякога се намират и напълно разумни и обосновани неща. Например, в много източни школи не било прието да се стои със скръстени ръце на гърдите, или да се подпираш на нещо или на някой. Да уважаваш учителя? Дайте да се разберем. Започвайки тренировки, ученика се опитва на тренировка да снеме, да копира движението от инструктора и да го повтори максимално вярно. Сложността на копирането на формата се състои в това, че всъщност човек възприема света на две нива: съзнателно и подсъзнателно. Съзнанието - това е диалог от сорта на: "Какво още любопитно сега ще ни покажат? О, супер, де да можех и аз така. Как? Крака - тук, ръката - тук, другия крак, обърках се… в краката на инструктора." Т.е. основния минус на този тип възприятие е, че то не може да схване картината цялостно, а отделя тази или онази негова част или прескача от една фиксирана точка в друга. А в прийома е важно не само крака или ръката, а всяка подробност: дистанцията, ъгъла на атака, положението на корпуса и краката, изхвърлянето на силата и т.н. Добрата техника прилича на сложна бойна машина като танка например и е ефективна само когато всичко е налице и работи безотказно. Представете си, че на заводския конвейр в процеса на монтажа "забравят" да поставят някакъв елемент. И пак добре ще е ако този елемент е един, защото в ученическите "версии" често прийомите изглеждат като танк, в чиито корпус са забравили да монтират зарядното устройство (разбирай изхвърлянето на силата) или ходовата част и оръдието са поставили на място, а бронята забравили (разбирай защитата) или пък оста на колелата са забравили (разбирай придвижванията). Да се интегрират всички тези детайли в едно зависи от подсъзнанието, но то пък пряко зависи от тялото, неговото положение, поза. Скръстените на гърди ръце, длани подпрени на бедрата - това са все капани по един или по друг начин блокиращи подсъзнанието. Подпирането на стената ще доведе точно до такъв резултат, макар че механизма тук е малко по-различен. Подпирането "приспива" подсъзнанието. Общоизвестно е, че ние спим тогава, когато легнем. Степента на дълбочина на съня е обратно пропорционална на вертикалността на опората (колкото по-хоризонтално, толкова по-дълбоко) или право пропорционална на степента на недоспалост на конкретния субект. Ето защо, драги ученици, ако искате да се учите ефективно, не си усложнявайте живота, още повече такива рецепти действат във всяка спортна зала и при всеки процес на обучение. Освен формите, ритуалите и обрядите на Изток са включвали и точно фиксирани преживявания, които трябвало да изпитва един участник в церемонията. Ако присъстваш на сутрешен прием при императора или някой даймьо - бъди любезен да изпитваш благоговеен възторг, ако те вика началника - изпълни се с почитание до дъното на душата си. Но на нас руснаците (и българите!) на никой не се е отдало до сега да ни програмира душата и една от основните черти на непостижимата ни славянска душевност се състои в това, че дълбоко в душата си ние пращаме всеки началник "на майната си". Ето защо почитание до дъното на душата плавно прерастващо в благоговеен възторг от нашите ученици не може да се очаква, а според мен и не бива. Още повече, че това води до една от крайностите в обучението, за която говорихме по-горе. В света съществува и друго, право противоположно положение на нещата, когато учителят го купуват с пари или като необходима или като нежелана вещ. Но това, че всичко на земята се купува и продава може и да е вярно на Запад, но у нас е доста проблематично, тъй като от гледна точка на купувач - ние сме беден народ, макар че несъмнено има вече тенденции към подобряване на ситуацията (имам предвид забележителната каста от новобогаташи, които вече могат да купят всичко на каквато и да е цена), а от гледна точка на продавача - за пари душата си няма да можеш да вложиш в работата. Максимума на който може да се разчита - това е добросъвестното отношение, макар че в наши дни и това вече е доста рядко и ценно нещо. От друга страна някакво определено отношение може да помогне на процеса на обучение наред с положението на тялото. В руския (а и в българския) eзик съществува много точна дума, която може да характеризира отношението ви към човека, който ви предава някакво знание. Думата е УВАЖЕНИЕ. Формите на изразяване на това чувство трябва да са индивидуални и да съответстват на мирогледа на конкретния ученик. Ние все пак не сме Изтока, за да се установяват някакви ритуали за душата. Например, автора в своите ученически години наричаше хората, при които той искаше на нещо да се обучава по собствено и бащино име, без значение от възраста на инструктора (това разбира се важи за руснаците; уважението към чуждоземните учители се изразяваше по друг начин, поради отсъствието при тях на нашенския обичай за обръщение със собствено и бащино име). Но повтарям, това е личен прийом за установяване на необходимата дистанция за обучение и колкото по-индивидуално бъде вашето решение, толкова по-добре. За действеноста на такава позиция говори факта, че автора има сега много ученици. Към какво, в края на краищата трябва да доведе ученическия етап в своя оптимален вариант? Естествено, към следващия етап - боеца, за който ще говорим в следващата статия. А ако не говорим толкова тясно профилирано? Към какво въобще се стремим в живота, разблъсквайки с лакти себеподобните си, решавайки тези или онези проблеми, опитвайки се да намерим своето място в живота? Разбира се към разни цели, но общото е, че когато постигнем нещото (от кола до доброта на характера) се надяваме, че накрая ще се отпуснем и отдъхнем. Истината обаче е, че покоя така и не идва, проблемите се появяват отново и отново, като вълни при буря в морето, докато накрая деветия бал не покрие главите ни и роднините и близките ще мълвят пред гроба: "Най-накрая намери покой". И нека уважаемия читател не ме кори: "Уж почна за здравето да говори, сега пък покой! "Живота въобще е неразбираемо нещо, има разни изказвания за него, например едно от раздела черен хумор: "Да живееш вредно - от това се умира! "Съществува ценното мнение, че "единствения начин да постигнеш истински покой е да постигнеш пълен контрол над волята - абсолютната победа вътре в самия себе си. Така е устроен живота на тази планета". Но такива глобални проблеми се решават не от раз, с един замах, а след дълъг път, стъпка след стъпка. Основа за това може да послужи всеки път, всяко занимание, занаят. До колкото ние с вас се занимаваме с бойни изкуства, ще разгледаме този начин за път към върха. Помните, че етапа на ученика - това е установяване на формата. Т.е. ученика се опитва да накара тялото си да се движи по определен начин. А тялото не слуша, не се получават опитите да направим това, което толкова настойчиво ни карат да направим. И даже не защото е лениво или инертно, а защото човек "присъства" в тялото си далеч не винаги и не навсякъде или в най-добрия случай не напълно. Опитния инструктор веднага може да определи при кой ученик кои части на тялото не го слушат. Ето при този краката са зле "осъзнати", получава се танк без ходова част. А този по никакъв начин не може да координира крайниците си, получава се така, че все едно люка на танка е отворен, няма броня. Трети прави всичко точно, но да задейства необходимия импулс в необходимия момент не може. Така да се каже, всичко е на мястото си, но нещо оръдието ли запецна, снаряди ли няма, а и все пак не е танк, човек е, даже и с размерите на танк да е… От тук и извода, че ученическия етап има за цел контрол над всички части на тялото. Тялото - това е низше ниво на разума, т.е. как може да контролирате в живота своите емоции и действия, ако в атмосферата на залата човек не е в състояние да направи елементарно движение, бърка се със собствените си крака и ръце, като онази стоножка, дето я питали как така успява да се движи?! Можем да завършим със следните думи: "Нека търсещия да намери!" По-точно не може да се каже.

 

 

Автор: Д. Медведев

 

 

Начало

iro.gif (4503 bytes)