В последно време споровете около бойните изкуства придобиват все по - конкретен характер. Постепенно се разсейва мистическия ужас пред източните, тайните, "истинските български" и други необикновени стилове. Макар че все още е трудно да се оправи човек в натрупаната разнородна информация, да се отдели зърното от плевелите. Рано или късно пред всеки сериозен адепт на бойните изкуства се появява въпроса кое е истинско и кое не? Кое води до реален прокрес в бойните изкуства и кое е фалшификация? Без сериозно анализиране на фактите е трудно да бъде отговорено на този въпрос. Искам да споделя някои проблеми, които се появиха по време на моите занимания с бойни изкуства. Веднага трябва да се уговорим - аз принадлежа към тази категория хора, които не делят бойните изкуства на западни и източни (макар, че безспорно има съществени различия!), на древни (и само поради това заслужаващи внимание) и съвременни (т.е.-незаслужаващи внимание), а на дилетантски и професионални. Под професионализъм тук трябва да се разбира елементарна добросъвестност и любов към това, което правиш. Какво е нужно за да може човек да действа ефективно в схватка? Някаква определена техника и умението тя да бъде адаптирана към условията на ситуацията, което основно зависи от ловкоста, подвижноста, реакцията, т.е. от културата на движиние на боеца. Именно за този фактор, толкова много подценяван в наши дни ще поговорим в настоящата статия. Първото, с което се сблъсках в спортните зали започвайки да водя тренировки - това беше простата физическа неподготвеност на занимаващите се. И тук не става дума за обема на мускулите, а за умението да се движиш, за разкрепостеноста и пластиката на тялото. Най - тежка е ситуацията на начинаещите в школите по У ШУ. Гледаш техните неуклюжи опити да следват източната динамика, а от сърцето ти кръв капе. Неестествени ли са тези движения за западния човек по принцип или не са станали естествени поради лошия начин на обучение или неговата краткровременност - това е въпрос, който не е тема на настоящата статия. За това, колко е трудно да обучаваш "дървения" човек на каквато и да е техника аз не говоря. А между другото, в реалната схватка, където не са обусловени нито мястото, нито стила, нито ритъма на боя, именно умението да намираш изход от нестандартната движенческа ситуация може да има решаващо значение, във всеки случай не по - малко от добре отработената техника на удари и хвърляния. Къде сега се преподава пластика, гъвкавост, акробатика, умението да се движиш в най - широкия смисъл? Твърде често занятията в групите се ограничават със задълбаване в свръзки и комбинации, които както утвърждава инструктора са "универсални за всяка ситуация", дълги форми, а в най - простия вариант - обикновено трупане на мускули (не е важно качеството на месото, важно е да е повече!). Рязко се отличават от общата маса, хора които са се занимавали с борба (пластични и акробатични), бокс(подвижност и ритъм) или с традиционно У ШУ при добър майстор! Как да се реши проблема? Въведете в тренировките гореспоменатата акробатика, пластика, подвижни игри, различни скокове и след някоклко месеца няма да познаете "дървения новобранец". Искам също така да напомня, че бойното изкуство е само една малка част от изкуството на движението въобще. Погледнете във всяка една спортна зала с непредубеден поглед. В болшинството случаи инструкторите се отличават от учениците преди всичко по отработеността на прийомите. Но плоскоста на майсторството лежи на друго ниво. Майстора се отличава не с това колко добре владее своята техника, а с това как въобще прави всяко движение, в това число и непознати движения. Ето тук действително се изисква разкрепостеност и ловкост на тялото. За съжаление, болшинството хора зациклят на една и съща двигателна база за цял живот. Впрочем, всекиму своето. Запознахме се горе - долу с умението да се адаптираш към непредвидима ситуация. Сега да минем към техниката. Тя има своите сложни моменти. Вече е ясно всекиму, че тази техника, която предлагат болшинството съвременни школи сама по себе си не е бойна. На мода излязоха бойни школи, предлагащи широк диапазон от прийоми за всяка критическа ситуация. Хвърляния с ключове, прийоми против ставите, удари в гърлото и слабините, в очите, по точките и т.н. И възхитените адепти зяпват с уста. "Ей т'ва е! Аз цял живот се целя в челюста, е, и в слънчевия сплит, а тук... "Всичко това е много добре, но не се взима предвид едно обстоятелство - в критическа ситуация натоварването на психиката нараства лавинообразно, няма време за мислене. Остава голия навик, шлифован на тренировка до автоматизъм. Добре, тогава как да се отработи до автоматизъм ключ на лакътя, но в реален режим, т.е. до счупване?! Ами хвърляне на глава? Или удар в очите, слабините или гърлото? Ако удара се маркира се получава безконтактен стил с различно наименование, а ако се довежда всичко до край? Може ли да се изпълни боен прийом на пълна скорост и с максимална сила, без да се осакати партньора? Между другото в тази плоскост лежи и отговора на въпроса в какво се състои ефективноста на бокса? За опитните бойци не е тайна, че далеч не всеки черен колан по Киокушинкай, да не говорим за Шотокан, Вадорю или Шиторю ще рискува да излезе срещу майстор на спорта по бокс. Последния макар и да знае всичко на всичко три удара - отдолу, отстрани и прав (не искам да обиждам боксьорите, в тяхната техника има достатъчно тънкости!), за това пък удря с пълен контакт, от правилната дистанция и с реална скорост. Същото е и с Джудо. Хвърлянията са подбрани да бъдат минимално травмиращи, но именно това позволява те да бъдат отработени до автоматизъм. А иначе има хора, които се удивляват когато адепт на прославения Шаолин Цюан е проснат в нокаут от ъперкат, а майстора по Джу Джуцу пада от обикновена мелница. Уви, дългогодишната отработка на прости движения често се оказва по - ефективна от "секретни" техники. Та кое може да приближи схватката до реалноста? Първото, което обикновено ни идва в главата е боксьорските ръкавици. Но автора не е апологет на бокса, макар и да го уважава! Твърде силно ръкавиците променят фактурата на човешката ръка, изваждайки от употреба дланта и пръстите. Захватите, естествено, са изключени. Пространството на боя, запълнено от двете кожени топки е значително по-тясно от реалното. Ръкавиците без пръсти са по - близо до правдата на живота, макар че пак не са това което е нужно. Ръкавиците не решават освен това проблема с ключовете на ставите и прийомите срещу връзките и сухожилията, тъй като просто не могат да ни предпазят от тях. Освен това, с ръкавиците значително "загрубява" ударната техника, става тромава. Например, всеки грамотен уличен побойник знае, че при удар в челото, там където започва косата, юмрука няма да издържи! Съмняващите се да прочетат отново класиката на Джек Лондон "Парче месо"! Да си купиш добра каска не е проблем, но удара в скулата е едно, а в носа - съвсем друго, т.е., каската пречи да бъдат отработени на тренировка тези тънкости, които често се оказват решаващи. Тялото също така не е еднородно - слънчевия сплит и черния дроб не е толкова трудно да бъдат поразени, но виж, мощната коремна преса е нещо друго. Нагръдника не позволява да се почувства вътрешната структура на тялото. С други думи, вместо жив човек от плът и кръв, пред вас имате движеща се торба за отработване на удари. При трениращите с протектори се притъпява чувството за опасност. Това показва опита на много състезания, когато боеца поема насрещни удари в нагръдника или каската и хвърля противника си, който иначе удря силно и грамотно. В реална ситуация да се наденеш на добре поставен удар, още повече при насрещно движение - това си е просто край! Освен това протекторите снижават свободата на движение, с изключение на тези случаи, когато боеца е бил обучаван да се движи като ходещо чучело - парче бетон вместо торс и заварени ръце и крака. Когато сте облечени в протектори тялото не реагира правилно на пропуснатия удар - да отлетиш е едно, но виж да се изплъзнеш е нещо друго. С една дума, предпазните средства не дават много за реалността на боя, въпреки че вършат известна работа на определен етап на развитие. Може разбира се да се направи антропоморфен манекен, но ето ви беда - той не може да се движи! Ултрасъвременните западни изобретения далеч не са по джоба на всеки. А и едва ли някой манекен зареден с най - сложната програма ще може да се сравнява по непредсказуемост с живия човек! Опит за приближаване на реалноста и била напхравена в Киокушинкай и Ашихара Карате. Защитни приспособления няма, контактае пълен, но са забранени едни от най - опасните удари - с ръка в главата. Като резултат рисунъка на тези боеве изглежда крайно неестествено!
...Може би има още един вариант - да се подготви един боец от десет ученика, а останалите девет - нека си лекуват счупванията, разтеженията и прочие травми, ако въобще подлежат на лечение! Да де, ама къде да намериш девет такива ентусиаста?! Казват, че изход от тази ситуация бил намерен в спецподразделенията - работа с "кукли". Но аз, както и болшинството занимаващи се с бойни изкуства нямам никакво отношение към подобни структури и организации. Към споменатите технически аспекти трябва да се добави и психологическия. На практика именно той се оказва водещия. Ето защо в сравнение с тези които шлифоват техниката си в залите, в по - изгодна ситуация се оказват уличните побойници, които предпочитат да не си тормозят главите с "сложни" техники. За това пък психологически в реална схватка те се чувстват като риба във вода! Думата "реалност" за тях не е някаква труднодостъпна абстракция, а конкретна ситуация, в която не се налага да очакваш пощада! На тренировка в залата, аз макар и на подсъзнателно равнище СЪЗНАВАМ, че след половин час ще седя в съблекалнята и дружески ще беседвам с неотдавнашния си "противник" без значение как е завършила схватката ни. Какъв е извода от казаното до тук? Да се създаде реална ситуация в спортната зала е практически НЕВЪЗМОЖНО! Виж, да се рекламира "единствения и неповторим боен стил" е къде по - лесно! Все някога доверчивите ще схванат истината с цената на собствената си кожа, недай си боже. А за сега нека плащат таксите! За да се постигне реален прогрес в бойното изкуство преди всичко трябва без да се бърза да се осъзнае, че това е ПЪТ на майсторството, именно ПЪТ, който предполага десетилетни редовни занимания, търсения, размишления и концентрация. За това време тялото постепенно свиква да поема удари, разрушителни за неподготвения човек. Събужда се своеобразно интуитивно чувство за опасност, което позволява да не си поставяш главата под противниковата ръка или крак. Едновременно с това капка по капка се трупа реален боен опит. Например какво е удар в гърлото? Ами това е когато стоиш 10 минути над умивалника и не можеш да спреш да храчиш. А удар в тила? О, това е прав текст "небе в елмази", а в главата ти кръжат многоцветни дъги. А задушаване? А удар по лакътния нерв, когато не просто "мравки лазят" по ръката ти, а се търкаляш роптаейки по пода, забравил за всякакви там схватки и техники. Мрачна картина, нали? Боя си е бой! Но за това също е нужно време, макар и само за да се възстановиш от някоя от гореспоменатите "капки истина" и да се подготвиш за следващите.Като вид психологическа подготавка много е полезно посещинието на чужди спортни зали. Там макар и да не си враг, но не си и съвсем приятел! Кой знае какво да се очаква от теб? По - добре сам веднага да "подобриш" атмосферата за себе си! Тъй като боя е преди всичко стълкновение на характери, и на този който не е попадал в такава ситуация му е трудно да си представи какво е стълкновението с общата недоброжелателност на залата. Не напразно казват, че у дома и стените помагат! Тук е обратното! В заключение можем да кажем, че формирането на реалния майстор е дълъг път, балансиране на границата между бойния балет и откровенната "тупалка". Пътят е дълъг и да го извървят могат малцина! За това е нужно многа да обичаш изкуството си, не защото е най - великото или заради парите, които печелиш от него... Впрочем основната отличителна черта на истинската любов е, че тя е логически необяснима!